Времето*...

Времето*...

(поема)

     *Матрицата: „Пространство-Време”

     са две части на едно и също нещо. Те са създадени

    преди 13.8 млрд. години от Големият взрив.

          А преди това е било: „Нищото!...”

           *     *     *    *

Когато във лятната вечер далече

ме води объркана в транс мисълта,

решавам, че време отдавна е вече

да тръгна след нея възторжен в нощта...

Загледан в звездите, увлечен в мечтите

тъй много въпроси си шепна самин,

че няма да мога до Края на дните

покой  да намеря дори от един...

А там в Необята, навярно Звездата

е дето след време ще ме приютѝ,

когато Животът ми, тук на Земята,

изчерпи запаса от страст и мечти...

И както лавина, проблемите с Времето

натрупват стихийна, безименна мощ,

а отговор търся днес вън от Пределите:

на лятната, нежна, замислена нощ...

Блуждая през Времето и през Вселените,

от гравитацията вземам крила,

но все тъй загадъчни са си проблемите

на Времето с тия, над мен, светилá...

Не може отново, дори и със „слово”

живот да започне безумно красив,

сигнално не каже ли Някой:  „готово”

преди да избухне „Големият взрив”...

Защото единствено може наистина

Пространството, Времето, тяхната власт --

от Взрив да заченат, но дá е замислено

от Някой... А Той да добави и нас...

Контролът над Времето в опит да вземем

мечтаем си тайно за вечен живот,

но Времето всъщност живота отнема,

че винаги то е последно на ход...

Тъй много въпроси Вселената носи,

а отговор няма дори на един,

живеем във Времето ние, но просим –

и миг да е само, но да продължим...

... Космични номади -- с безумни каскади

желаем в Безкрая над нас да летим...

А Времето, дето на нас ни се пада:

на мѝгове, дни и години делим...

Частици укрити дори в пещерите

от минало Време следим с интерес,

когато гадаем за смисъл в чертите,

макар поизтрити, но „живи” до днес...

Във древни руини, от други години

за Време отдавна преминало тук:

във камъни ровим, обрасли с капини,

но вятърът само там вие напук...

... Ах Времето!... Времето!... Пръснало семето

в зелените камъни на Вечността!...

Препускаме с него пришпорвайки стремето

на гравитацията -- със Мисълта...

Но има и Време космично, различно

от Човешкото време на тази Земя,

която избрали сме тъй романтично

от Необята: да ни бъде Домá...

... Но и в подземия сме вкарвали  Времето

столетия там бе заключвано то,

веднó със бедите във него, големите --

белязали цялото земно теглó...

Незнайни монаси се будят в съня си

и в  древни папѝруси взират очи,

а в тях е изписан със знаци ужасни

там крахът на много човешки мечти...

Защото е вярно, че то е коварно –

макáр и безкрайно: за нас да е с Край!...

... Животът, изхвърлен от него вулгарно,

е взел, че измислил небесния Рай!...

... И ето, че тръгнал  от нулева кота

вървял е след Времето той векове

и сякаш, че песен е: нота по нота –

от Звездни разнасян е бил ветрове...

... Не можем все още и в звездните нощи

какво ли е Времето да разберем...

... Но можем, когато щастливи сме, просто:

за миг в Необята сами  да го спрем...

25.03.2021.