Едно цяло бяхме, едно цяло бяхме,

                                               два пътя да имаше ставаха един,

                                               в целувка с форма на бял пръстен живяхме,

                                               пръстенът политаше към свода син.

                                               Очите ни в тъй искрена целувка

                                               живяха, виждаха лилавото цветче,

                                               далече от суета, фалш и преструвки

                                               бяхме и сърцата сочеха виолетка.

                                               Но всичко от времето зависи,

                                               знаехме добре това и аз, и ти,                                                

                                               така е, така е наистина,

                                               щeм, не щем трябва двамата да му простим.

                                               Времето реши аз да те срещна,

                                               времето ни срещна и събра,

                                               реши да има наплив на тъй силни усещания,

                                               помоли я луната и любовта ни сгря.

                                               Ала всичко мила е довреме,

                                               раздели то нашите души,

                                               мълча си, нямам за низостта му мнение,

                                               любовта ни да умре времето реши.

                                               Въздържам се защото в момента е пред мене,

                                               подло ли е или тъй глупаво греши,

                                               за тебе мисля мила аз и нощем, и денем,

                                               заедно да останем защо то не реши.

                                               30.10.20