Времето тече

Не... това не е прах

в огледалото,

а моите посребрели коси.

Години го гледам мило,

а то мен строго -

без да се промени.

Не се умори на моето кълбо

нишките да разплита

и да брои как се изнизват

мънистата на живота

от скъпоценната ми огърлица.

Не... не се умори!

Дори сега зле да ме отразява,

дори да не усещам страстно

допира на танца,

дори да усещам студ,

когато в камината

догаря жаравата -

... не се предавам!

Запазвам душата ранима

на мило дете,

сълзите се сливат

със свойте солени сестри

и сякаш скръбта ми отмиват,

изхвърляйки мъртви мечти...

И времето тече,

тече като река,

животът отминава

минава, но... съдба!

Съдбата е човешка,

човекът е творец,

творбата си остава,

ала човекът, не!