Връзката между сините петна и ангелските перца
Вие ме следяхте цяла вечер.
Аз ви чаках да влезете през вратата
на ателието
и постоянно я поглеждах -
голяма и бяла,
и затворена.
Вие се промъквахте зад гърба ми.
Не мърдахте
и не си шушукахте нищо,
само едва доловимото прошумоляване на пера
гъделичкаше мисълта ми.
Беше ми трудно да си овладея ръката
и да рисувам -
мислите ми бяха толкова разхвърляни,
че не можех да разбера -
концентрирана ли съм,
или всичко ми се изплъзва,
плъзгайки се по ширината на
очните ми ябълки -
от единия - до другия край -
светкавично
като тик или насочваща посока,
инстинкт на реакциите.
Реагирах ли?
Не мога да помня.
Нарисувах синьото.
Вие ме следяхте цяла вечност
и от време - на време ми проговаряхте
нощем.
Аз ви наричах ангели.
После си смених мнението,
макар и още да ви наричам ангелски посланици
/така ми харесва/,
въпреки че никога не сме преговаряли.
Всеки път предизвиквате радост в мен
с онези разхвърляни перца по улиците,
които приемам за знаци
и добри поличби /както казва приятелят ми/.
Дори и да знам че,
всъщност,
виновни са птиците
/все пак са си тяхни/.
Дори и не-нарочно,
все същото
е.
Винаги се усмихвам за "Здрасти!".
Понякога някой "непознат" пешеходец
ми отвръща на поздрава
и ставаме двама -
/независимо от пола/
насърчени крилати
посланици,
знаещи,
че за щастието не се преговаря.
Тогава си спомняме.
И разбирам, как така
само излязохте
през голямата бяла врата
на ателието.
Оставих синьото око
такова -
каквото вие ми подсказахте.
Гледащо.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Северина Даниелова Всички права запазени
) напоследък стила на участие в сайта "Откровения"!?... 
