Вселена
До смърт ми е омръзнал този делник,
предъвкващ остарели новини.
Разделящ ден и нощ — неравноделно,
та лудостта ми да я подчини.
Разсъмва се. Умора те приспива,
възглавето ти странно се кривѝ.
а аз с два-три подострени молива,
рисувам птици, рози и треви.
Отпивам горка глътка, от кафето,
и стълбовете ползвам — за статив,
платното да подпират, до където,
достигам — пиша в небосвода сив.
Докосва дума клепките ти, плахо,
разсънен гълъб, гука. Идва ден.
На двора три кокичета изгряха
и делникът — от празник подменен.
Прости ми, че неволно те събудих,
да можех в сън дълбок да пренеса,
земята — пренаселена от луди
и вредом да поникнат чудеса...
Но рамената женски са ми слаби —
подпират само небосвод ранéн,
дано за теб, водата съм и хляба,
щом шепнеш тихо: "Жено, добър ден"!
И може би денят ни милостиво,
бъртвежите, калта ще ни спести.
За обич — три кокичета свенливи,
градят Вселена — котка, аз и ти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
