Ще дойде ден... ще бъда спомен,

спрял в черно белия албум,

застинал звук от сън отронен

и сив контур в нечий ум.

Ще дойде ден... в ранно утро,

след чаша делнично кафе

сърцето ще забие лудо

в копнеж… да бъда пак до теб.

Доловил ръката ми в свойта...

Дочул  в невидимото  моя смях...

ще искаш пак да ме прегърнеш

през времето превърнало ме в прах.

И мислено ще се усмихнеш

усетил топлият ми дъх...

И с длан лицето ще докоснеш

провирайки се в този сън.

Люлее споменът къдрици...

играейки си със ума...

Ръцете…  две ранени птици

увисват в здрач споен с тъга.

В стаята отекват с грохот

стрелките - стражи на деня.

Животът, неподправен клоун

пророни… мъничка сълза.