Какво би било, ако любовта угасне,
а Слънцето не изгрее.
Какво би било, ако омразата нарасне,
а приятелството залинее.
Какво би било, ако всеки вместо усмивка за здравей ти махва за довиждане с думите:
"Сбогом, не ме забравяй!".
Какво би било, ако мрак скове душата
и никой не търси веч зората.
Какво би било, ако птиче не запее утринната си песен,
а тишина и отчаяние бушуват в циклон бесен.
Тогава света спира да живее,
а останките на добротата остават в миналото да тлее.
И приятелство като дума непозната ще звучи,
и любов,
и вяра в най-закътаните дебри само ще мълчи.
Припомняйки за време светло, хармонично, с копнеж за чувства,
а не коравосърдечие първично.
Гиганти, оковани в свят на лицемерие
ще бродят всички с празен поглед, сляп за прлозрение.
И утро не ще настъпи,
а мракът ще прегръща своите поддръжници скъпи.
И алчност, арогантност и двуличие ще бъдат най-върховните учители.
И в свят,
забравил нежност и милувка,
какво би могла да направи просто една целувка.
Дали Слънцето би могла тя да върне
или птичето с песен да прегърне.
Дали всички злодеятели,
криещи се в нас самите, а не в нашите "приятели"
би могла тя да прогони,
а сълза на нежност и разбиране да пророни.
Е, в това утро тъмно, безнадеждно,
се надяваш на знак от бъдещето далечно,
на знак вещаещ нежност, хармоничност, доброта, затръшваща всяка врата на днешната злина.
К.К.
© Калина Кирилова Всички права запазени