Вярвах...
Боже! Нима и тъгата забравих!?
Дето ме топлеше в мъртвите дни.
Май и ръцете си в кал овъргалях,
вместо със тях да докосвам води.
Вярата! Вярвах, че има пътека.
Търсех по нея от тебе следи.
Вярвах, че имам Съдба - за утеха...
Само че с тебе не сме май сами.
Глутница! Глутница пуснахме в храма,
давахме вино и хляб - да яде.
Вярвахме в хора, които накрая
кротко отлитаха с наш'те криле.
Нямам надежда, че пак ще останем
в храма на тихата, стара любов.
Толкова хора окрадоха храма...
Толкова много ме пазят от теб.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валдемар Всички права запазени
