Вятърът и нощта
Нощта се сгуши под забрадката си черна,
прикрила нежното си румено лице.
Не щеш ли вятъра, разбудил се я мерна
и се подпря на лакти с двете си ръце.
Поспря на млечен път, затихна и с възхита
загледа тайнствените бели цветове,
а после ... тръгна през Вселената да скита
през галактически безмерни светове...
Край нея мина ... като с огнена стихия
наля в очите й любовен елексир,
а тя – бе истинска до дъх, като магия
и го избра, да бъде нейния пастир.
Отпусна мислите си крехки, като в ложе
и заблестя със луноструйния си чар.
От обич тихичко си каза: “Мили Боже,
благодаря за този любовен дар!”
(И го целуна после ... както тя си може ...)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоанна Всички права запазени
