Ти си като вълчата мъгла,
като косе босе от хартия
и изсъхнали листа,
като ламя с избягала глава
гризеш резенче от ябълка -
щастието, разрязано на две по две,
а часовникът на мъдростите
педантично осем часа отброява.
В сковано от студа безсмислие
застанала съм в твойто време
с вместимост за един човек
и милиметър моя сянка.
Ненавиждам лунното момиче
и твойта разпиляна свита думи,
възседнала надменно тесни и широки редове.
Времето безсмислено е, пропиляно.
И синият ръкав,
и мислите ми -
и те като подметка банално изхабени.
Тротоарите - и те ехидно се надсмиват
на стъпките неоценени,
а ледът по тях напуква се
като дрънкулка на нахален шут.
А аз лежа някъде в студа,
смачкала безкрайността на топка
и безмълвно с измръзнали ръце
сгъвам птици и лами от някаква хартия
с тесни и широки редове.
© Виола Всички права запазени