Вълшебният лъч на Надеждата
С тъжен смях, изронил розов цвят,
вятърни илюзии събличам.
Станал е на буци моят свят –
нива, разорана след обичане.
Черен облак своя некролог
за небето седмо с капки пише.
Рухнал, стене райският чертог,
в пепелното сиво трудно дишам...
Но внезапно – мен ли търси? – плах
лъч Надежда пръстчето провира.
От къде пристигна не разбрах,
а денят започна да вибрира
и тъгата да се суети,
в някой друг гнездото си да търси.
Чувствам, че поникват пак мечти,
с лейката сърдечна ги поръсвам
и лекувам цялото небе
аз с една единствена Надежда.
Черен облак то до скоро бе,
но към изгрев светъл ме повежда.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени