Вървя, октомври е ...
Вървя по октомврийското поле,
а всичко изгоряло е ... и тъжно.
Над мен синее жаркото небе,
душата сякаш с трясък се прекърши.
Вървя и вдишвам пепелната прах,
перо на птица каца и ме гали.
Някой е сторил страшен, адски грях –
светът е пуст и тая пустош пари.
Вървя и разминават се със мен,
ту изгреви, ту залези разкошни.
И после ... пак е нощ, и пак е ден –
сърцето блъска с удари, тъй мощни.
Вървя, но не намирам миг покой,
а болката ми вече е изтляла.
Разсичам страсти, нажежени в зной.
Душата ми дали е още цяла?!
Октомври е, а сухата земя
от жажда е напукана и стене.
Очи затварям, чувам тишина
и свличам се покорно на колене…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Таков Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
