Във съня си те чаках...
Тогава те заведох в гората си.
Детелинка за тебе откъснах,
за да ти я дам със душата си.
В дланите ти я поставих,
тези, с които ме милваше.
С любов венец ти изплетох,
тази, която те топлеше.
Момини сълзи във дланите,
люляци сини ти носех,
молех се с тях пред иконите,
името тихо изричах...
- Чуваш ли птичките? - питах...
Докога любовта ще расте?
Даже гласът ти обичах,
с него застилах пътеките.
Толкова много любов...
в мене сърцето не помнеше,
тя се превърна в живот,
не за мен, твоето име мълвеше.
Очите ми, небето огласяха в смях,
а любовта ми растеше със дни...
Не знаех, че си отива, дори и без грях.
Че идват след нея студените есени.
Събудих се, от вазата ми ухаят
теменужки, за теб пак набрани,
сини погледи свеждат... и тъжни
целуват очите ми сънени...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени