Във влака
Капките по прозореца във влака
безброй умножават сините очи,
коит' единствено мене не гледат
в празното купе на студени мечти.
А зад прозореца се ниже бавно
страданието на моята земя,
и само тоз' античен влак нещастен
с фарове съживя друми и нивя.
Пред мене синеокото момиче
си погледа лута на всички страни
и си мисля колко скъпо ли струва
да ù кажа за всички мои мечти,
където аз и тя ще обхождаме
златните поля и вековни гори,
и на децата си ще разказваме
за Дойран и как Батак жално гори.
Влакът се спря, мечтите изгаснаха,
за секунда-две тя ме погледна -
бяхме стигнали последната гара.
Тя слезе, а аз сам напред продължих.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Атанас Христов Всички права запазени
