Възторг
Когато пролетта прекрачва прага,
а въздухът тежи от птичи ек
и този сняг-безделник е избягал,
захвърлил вдън горите бял елек...
когато и сърцето ми подсказва,
че няма да остана дълго сам,
а слънцето разтваря гузно пазва
и гледа от небесния вигвам...
как, стихнали, в зелените си устни
тревите крият своя луд възторг
по вятъра... додето аз напускам
дома си крепост, за да вляза в спор...
с пространството и времето, което
тъй дълго ме държа като в затвор
под шапката огромна на небето...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
