20.01.2011 г., 19:29 ч.

Юмрукът в калъф 

  Поезия
558 0 5

Предсмъртният вик на малките хора

се раздробява в синтетичния пух

на възглавницата, която дъхът им обхожда.

Един исполински, чудовищен вик

– който казва толкова много и важни неща.

За едно и за друго. И за това,

че може би ние не идваме от Иран или от Памир,

че може би ние сме рожби на една прокълната земя и

че може би, може би... Ние сами

ли положихме парче полиестер, ликра

и памучни влакна пред наш’те усти?

Много преди

            да направим света едно

още по-лошо и сиво кълбо –

                                   за живот.

Смърдящо гърне, но без похлупак. Клоака...

И онова онемяло купе от пожара във влака!

Там ли туптеше животът преди?

Или просто защото бе лято, а ние

се борехме с тази реалност за шепа мечти;

защото

родителите ни знаят, че истината е в края,

че краят е близо и че даже е минал –

но без да го знаем. Без да познаем дори

човека, който ръка ни подал бе

– някога, отдавна, преди;

но и той бе изпълзял от същото смърдящо гърне

без похлупак, от тази клоака...

Така е, нали? И той чакаше знак.

Но за нас знакът бе той.

 

В коридора на влака до бой

бяха стигнали – кондукторът и двамината, чийто

     вик от типа ,,In vino veritas’’

отново се сблъска

с възглавница твърда и здрава –

възглавница, пълна със слама,

                                              възглавница от стомана.

Проблесна стоически, критически,

височайш – един поглед, в един миг!

Но знаеш ли?!

           Знаеш ли?!

                 Нищо не знаеш!!

И аз не го знам, и никой не го знае!!

И по-добре да си мъртъв, отколкото сам!

Така е!

Така е! (хайде, повярвай си)

Да, точно така е!

Но родителите ни знаят,

че истината е в края,

че краят е близо и че даже е минал –

но без да го знаем.

И въпреки всичко, аз вярвам и знам

(ей, Богу), че мога:

 

                       да трая, да възприемам,

                       да слушам, да мисля,

                       да чувствам, да искам,

                       да търся, да бъда –

                       както в морето, така и на сушата,

                       като птица в небето, дори и в земята

                       заровен до гуша – затворен, запечатан, зазидан

                       във въглищна мина, да, във въглищна мина.

 

И въпреки всичко аз вярвам,

че там, накъдето отивам,

не е останал дори едничък геран,

от който вода да не съм си наливал.

Излъгах, че вярвам... Но просто не знам

как се нарича

онова, другото чувство, което е вид автопилот,

вид авариен режим.

Нещото, дето поддържа системите,

за да не спрем да вървим,

да крачим – към Деня на Страшния съд.

И въпреки че го знам, може би съм на път

да го разбера онова, другото нещо,

което наш’те родители знаят:

че истината е в края,

че краят е близо и че даже е минал –

но без да го знаем...

Та това ли е всичко?

Това ли спестяват ни всички, които се махат,

напускат през аварийното стълбище

и за спомен оставят ни черно-бели свои снимки

      по матрично излятите улични стълбове.

Далеч от гърнето без похлупак,

далеч от тази воняща клоака...

 

 

Това е,

      това е, да,

                точно това е!

Отгоре, отдолу, отвсякъде.

Викът на малките хора,

                               който отеква

единствено в тяхната нервна система,

единствено в техните що-годе чисти души...

 

 

Дано не,

      дано не,

            дано грехът им да не тежи

повече от няколко синтетични влакна,

от няколко стръкчета слама.

Но кой знае, кой знае –

                              за истината, за края...

© Константин Дренски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "че краят е близо и даже е минал -но без да го знаем"
    Впечатли ме ....и не само това
  • Със сигурност всеки човек има какво да получи (разбира се, ако желае) от своите родители. Но трябва да се преодолее плитчината на размислите и прекалената самоувереност - както на моето, така и на близките до моето поколения
  • Дано не ти гътна Титаника - родителите нищо не знаят (в повечето случаи)
    Забележителен излив!
    Поздрав
  • Нещо, което забележително ценя в твореца(независимо как и къде) e смелостта. Радикалната енергия на въображениетоТи я имаш Hunterszone.
    Харесваш ми и ще те чета с удоволствие!
    Поздрави
  • Коментирайте, не си скъпете думите, затова съм го публикувал текста все пак
Предложения
: ??:??