Тъга... не знам какво ми става...

Живее ли ми се, или пък не?

Някой знае ли изобщо, някой знае ли въобще?

Животът се оказа трудно нещо.

Плячкоса ме, опустоши без страх.

До дъното със лекота завлече, изтръгна ми сърцето със замах.

И никой, никога не ме попита „Как си, зле ли си, или добре?“

„Нужда имаш ли от рамо,  помощ някаква, приятелско лице?“

Не!

Човекът тъй не е устроен.

(Човекът знае как да взима, но не умее да даде...)

И ако в нужда някога изпаднеш, безпомощен пред нечия врата,

Човекът със усмивка ще отвори, а зад гърба си ще държи кама.

Ще чака търпеливо, за да се обърнеш и усмихвайки се все така ще те намушка право във сърцето,

а после ще те прати у дома...

(и ти ще си му благодарен за което, мислейки го за добра душа)

„На страдалеца, помогнал във несрета и подкрепил го във беда!“

Живее ли ми се, или ми се умира,  нека каже Човекът  сега.

И без туй ограби душата ми мила, безскрупулно, без срам и без жал

(с интерес...)

Закачил я е гордо на показ, всички да видят това.

Колко велик си, Човеко!

(душманин с финес...)

С грамота окачена до мойта душица – примряла, уплашена, в стрес.

Изрисувана със  златна шестица.

„За най-добрия душевадец  Днес!“