За да ни свети...
Нощта въздишаше -
бе невъзможна,
нощта обичаше
да е тревожна.
Отдавна свикнала
да е различна,
безкрайно смислена,
непрозаична,
самотна, сдърпана,
дори безбожна –
нощта бе същата –
излишно сложна,
жена, разкъсала
с очи небето,
във стих възкръснала
и, след което,
във нощ превърната –
и във планети.
В звезди дори -
за да ни свети...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Цанов Всички права запазени
