Мама е слънцето в моя ден,

звезда в небето – мой вечен фенер.

Тя пази душата ми чиста и светла,

учейки ме да вярвам в доброто и в светлината.

С нея израснах – под ръката ѝ силна,

когато животът беше суров и неспирен.

Тя беше скала, а аз – малка вълна,

учех се с нея как да преодолявам всяка съдба.

Очите ѝ – прозорец към света на любовта,

сърцето ѝ – дом, който няма врата.

Там винаги мога да се скрия без страх,

да потърся утеха, когато съм слаб.

Ръцете ѝ – топли, като лятна зора,

галят ме нежно, лекуват ми скръбта.

Дори когато съм далечен и тих,

тя чува сърцето ми, сякаш съм дих.

Научи ме да виждам красотата в малкото,

да ценя мига и обичам обикновеното.

Даде ми криле, но ми показа пътя,

учейки ме как да живея с мъдрост и добруване.

За нея са думите, които пиша сега,

но нито един стих не може да обхване това.

Любовта ѝ е безкрайна, като небето над нас –

тя е моят пристан и в бурята спас.

Мамо, този свят е по-красив с теб –

ангел на земята, в сърцето ми запечатан навек.

И ако трябва всичко свое да загубя в миг,

ти оставаш завинаги моят безценен стих.