За миналото, няма да плача!
За миналото няма да плача,
не искам дори да скърбя,
в ново утро пак да прекрача
и надежда в ръце да държа.
Простора обичан поглеждам,
същински огън, в мене гори,
омагьосва ме, и ме повежда,
към бряг от слънце и мечти.
Надничам в зениците кротки,
виждам късче от синьо небе,
и полагам в десницата топла,
частица малка, от моето сърце.
Ще осветява мрака далечен,
пулсираща силно, в бурно море,
и щом открие път безметежен,
при мен отново ще те доведе.
Стихнала доволна, в ръцете ти,
прималяла, като кехлибар,
ще поискам пак от вселената,
любовта, като най-ценен дар.
За миналото, няма да плача,
дори няма по-вече да скърбя,
то беше път, остана далече
и само спомени по него вървят!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
