Бял череп със очи светлочерни,

аз съм и кукла и вентрилоквист

света понякога ругая с думи бедни,

нима съм отегчен, болен песимист?

Не! Затова търся свобода

под всеки камък и купа сено,

едничък лек за моята душа,

мисълта ме остави нежно.

Тогава се появи Поезията

като гръм от ясно небе...

Тогава се роди Емоцията

върна се от юг, ти врабче...

Свобода със окови,

палма, натежала от кокос...

Умове крайно покойни,

не всичко идва на поднос...

Веднъж човекът каза:

„Не разбирам Поезията“

Неведнъж поетът отвърна:

„Не разбирам Поезията“

Човекът, изнервен и потресен,

излезе от стаята в пълно отегчение.

Поетът, доволен и вдъхновен,

остана и написа едно стихотворение.

Науката поддържа дълго живота,

но зарад емоцията живеем...

Поезията не се мисли, а усеща,

това накрая и ще възпеем...

И тогаз човекът стана на прах.

Поетът: скелет със роза във ръка,

макар светът да е пред крах

за страст има място, не за мъка!