За Самотата...
Думите загубват смисъл
и нощта е тъй потайна
Моят глас е като писък
във пустинята безкрайна.
Утрото е тъй студено,
сякаш слънце без лъчи,
и сред сенки уморени
вятърът шепти "плачи".
Времето изгубва смисъл.
Сякаш всичко спира в миг,
който вечно е орисан
да е мрачен, черен, сив.
Тишината се промъква
във нещастното сърце.
Самотата в своя пъкъл
вика те и те зове.
И запътваш се към нея,
сякаш изходът единствен.
И я молиш да те вземе.
Нищо друго ти не искаш.
Тя те приютява днес,
ала утре нейн длъжник си
и ще продължи нощес
в своя пъкъл да те вика.
Не! Недей да се предаваш!
Бил съм там и не желая
ти, сама, да научаваш
що е да си сам в безкрая.
Не, недей се приближава!
Стой далеч от този ад!
Никога не заслужаваш
сама да си на този свят.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Марто Всички права запазени
