Думите загубват смисъл
и нощта е тъй потайна 
Моят глас е като писък
във пустинята безкрайна.

Утрото е тъй студено,
сякаш слънце без лъчи,
и сред сенки уморени
вятърът шепти "плачи".

Времето изгубва смисъл.
Сякаш всичко спира в миг,
който вечно е орисан
да е мрачен, черен, сив.

Тишината се промъква
във нещастното сърце.
Самотата в своя пъкъл
вика те и те зове.

И запътваш се към нея,
сякаш изходът единствен.
И я молиш да те вземе.
Нищо друго ти не искаш.

Тя те приютява днес,
ала утре нейн длъжник си
и ще продължи нощес
в своя пъкъл да те вика.

Не! Недей да се предаваш!
Бил съм там и не желая
ти, сама, да научаваш
що е да си сам в безкрая.

Не, недей се приближава!
Стой далеч от този ад!
Никога не заслужаваш
сама да си на този свят.