Във мене стихове се раждат
бездруго – и на сън дори! Не смятам, че е нещо важно, но всяко раждане боли. Умират. Не остава нищо, ала душата ми след тях като запалено стърнище дими и вее черен прах. И дълго тоя прах ще висне на хоризонта мътно-сив, и дълго аз ще го записвам, а той ще бъде нечетлив – като изместена кулиса с неясен, мрачен силует, като загатнатия смисъл на цялото ни битие. |
© Райчо Русев Всички права запазени