За: Залеза, Есента, Вятъра, Нощта и нашия Живот...
... В различните нюанси на оранжево,
примесено със виолетов здрач,
над хоризонта е увиснал Залезът:
обагрил облака-звездоберач...
И бавно вече здрачът се сгъстява,
и черни птици, грачейки, летят,
а Есента дори не обещава,
че вишните отново ще цъфтят,
че може пак щурците ù да пеят,
замаяни от малко топлина,
а есенният Вятър да отвее
усещането странно за вина!...
Но вечерта се спуска над Живота
(абсурден като погребален пир!)
и малко или много си самотен -
като девица в мъжки манастир...
И Лятото, и Младостта, и всичко
изчезва като дух (след песента
на първите петли) и ни обрича
на дълги тъжни нощи в Есента...
Попътен Вятър мачтите ли яхне
(дори и да е сбъдната мечта!) -
когато Залезът смирено гасне,
ще води все обратно на Страстта...
До днес грешихме винаги от глупост
във някакъв безумен ритуал,
но вече осъзнатата ни Лудост
ще бъде все от Разум закъснял,
защото невъзможно е да бъдеш
и малко, и умерено щастлив...
... Не можеш ти и „малко” да си влюбен,
нали не можеш: „малко” да си жив!...
И трябва Любовта да е голяма,
и винаги щастлива при това,
а всичко друго е самоизмама
на не задоволени сетива!...
Но тъй като в човешката Вселена,
създадена от Оня Първи Взрив:
Зачатието е благословено -
Животът ще остане тука жив!..
... И нищо, че ще бъдат вече тъжни
и тостовете ни във Есента,
то чашите ще бъдат полупълни
със много инстинктивна яснота:
това, което да си пожелаем -
да е за здраве с повече Живот,
а не за Страст и Лудост да мечтаем!...
... Но е възможен и резервен ход,
макар Духът на Вятъра самотно
да броди като странник из нощта,
да вие като звяр и да напомня,
че Хубавото Време отлетя!..
... А спомените станали са много -
те чакат ред пред прага на нощта
и в Залеза със ритуален огън
изгарят, но не топлят в Есента...
Магията им вече е безсилна:
не може да ни грабне, подлуди
и да ни върне в нощите безсънни
на Лятото със падащи звезди...
... Но златните ти точици в очите
(останали сами от Младостта)
като звезди ще греят и в нощите
от тъжния сезон на Есента...
А полунощ щом чакаме да дойде
(нали тогава стават чудеса!...) -
възможно е и моите, и твойте
мечти и да се сбъднат начаса...
... Приятели, да вдигнем тост за Залеза
и неговата тъжна красота,
но нека във Душите си опазим:
на вихреното Лято - Лудостта!...
08.10.2011. д-р Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
