Забранен отговор
Усещам как души те самотата ти
и как се луташ в дебрите на мрака си.
Не вярваш в път, а някога познатите
мечти събират прах, от дълго чакане.
Отрязал си крилата си (защо са ти -
просторите са жажда за наивници),
но спи в душата болка недокосната -
от липсата им раничките живи са.
Не казвам нищо. Знам, съвсем излишно е.
Почти е необходимост да си тъжен,
осъдил си се сам на безразличие,
а аз не съм се учила да лъжа.
Да можех, подарила бих ти времето
и хиляди измислени реалности,
в които няма помен от дилемите
за правилното, грешното, моралното...
Да можех, бих те топлила в сърцето си,
историята бих ти пренаписала -
изпълнена с любов и птици весели,
но няма начин. Може би, и смисъл.
Мълча и тихо вслушвам се в душата ти,
дочувам как съмнения дълбаят я -
"къде греша и как се връща лятото!?"
А отговорът прост е. Ти го знаеш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
