Усещам как души те самотата ти
и как се луташ в дебрите на мрака си.
Не вярваш в път, а някога познатите
мечти събират прах, от дълго чакане.
Отрязал си крилата си (защо са ти -
просторите са жажда за наивници),
но спи в душата болка недокосната -
от липсата им раничките живи са.
Не казвам нищо. Знам, съвсем излишно е.
Почти е необходимост да си тъжен,
осъдил си се сам на безразличие,
а аз не съм се учила да лъжа. ...