Понякога преди, но все по-често, 

напоследък ме обгръща този мрак, 

във който припознавам неизвестното 

и бъдещето в израз - "Няма как!" 

Но тайно, много скрито надълбоко, 

във мене се таи една надежда, 

че ти ще ме обичаш страшно много 

и любовта ни ще е факт до неизбежност. 

Ала е приказка. И стих. И въжделение. 

Теб има те, но повече те няма. 

Боли, ако си само вдъхновение, 

очакване, заблуда или драма... 

И въпреки това те пускам в себе си. 

Така забравям, че тъгата ме прегръща. 

Не искам аз покоят щом намеря, 

носталгия назад да ме завръща... 

Единствено повярвай ми, ръцете ти, 

едно докосване - завира ми кръвта! 

Те биха стоплили, умиращо сърцето ми, 

но закъсня и Ти. Ужасно закъсня... 

Danny Diester 

(Стихопат.)