Закъсняло Безумие
Хей, Безумие в роба разкъсана,
не поглеждай под веждите свъсено
и не викай, без глас прошепни ме,
без слова през сълзИ призови ме!
Ех, Безумие мое, единствено...
непрочетено, сякаш неписано!
Толкоз пролетно, всъщност си есенно...
неизпято, а истински песенно...
Не поглеждам те, сляпа съм цялата
(ослепи ме душата ти - бялата)
и не чувам те - глуха от истини
във света ми от нищото писнали...
Пожелах те, сама непоискана,
пресушена от болка разплискана...
Призовах те да дойдеш със думите
и те търсих в праха на албумите.
Със палитра безцветна рисувах те -
полуголо и зло... пак любувах те,
после късах и с вятър разпръсната
прошка молех с душата си - мръсната...
-Не, не плача, Безумие, смешно е!
Любовта ти и тя, мисля, грешна е
и е болка, Безумие, рана е...
като робата твоя - раздрана е!
Не ме гледай, от теб се страхувам...
от страстта си сега се срамувам.
Загърни ме със лудост, прикрий ме!
Отведи ме, от себе си скрий ме!
Ех, Безумие... болка обичана...
тъй изстрадана, толкоз отричана!
С теб погазихме клади от щастие!
................................
Да потърсим последно причастие?...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дида Христозова Всички права запазени
