„Тогава Иисус продума и им рече: като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете.”

Прах, викове и грях,

и предателска злост

разяжда света.

Сам Дякона рус,

в Къкрина пуст,

кървав кове свобода.

Тези тъмни чела,

помърсили снега,

те го сочат с ръка,

както в робство държаха

твоя дядо и моя баща.

Ще го хванат сега

нашия светия.

Окован е с томруци на шия,

ах, и ти ли си от тия,

над камата дето се кълнели,

а когато го видели

вързан,

посред турска гнусотия,

скрили се...

Злата орисия

не е наша, негова е,

сам си е виновен,

че желал е

правда.

Правдина.

И чисто знаме.

Знаме е добре,

но по-добре е да остане

моето месо по костите ми

вместо на бесило да виси.

Свободно.

Свобода.

Че тя не се яде.

А яде се печена кокошка.

И колко сладко се лежи

под топлия юрган.

До жената.

Вместо там,

загубен

в стария, студен,

безжалостен Балкан

да те реже на парчета

господарски ятаган.

Помниш ли въжето?

Или забрави?

Колко е удобно да забравиш.

Колко лесно заздравява кост на псе.

Не. Не можеш.

Няма да оставиш

тая унизена малка книжка,

която е случайно някак още

недозабранена,

но... натам върви.

Ботевата.

Черния му стих.

За гарван.

И за страшна сила.

Стих за теб, Родино мила.

Плачи.

Защото ще го хванат.

Ще го хванат, а за нас

няма да остане

даже...

честен

гроб.

Но засвири ли тръба

„На нож!”,

ще се вдигне той

от гроба неизвестен,

ще живее святата му

левска смелост

в страшно

българско „Ура!”.