Залез
Тъй тъжна утрин е зората,
давеща се в тихите мъгли.
Тъй далечна нощем е луната,
прегръдката на всичките звезди.
Как небето толкова прекрасно
загива в черната тъма,
преражда се в звезди безгласно,
в приказка, в мечта.
Самотен старец на брега
тъгува в нежна тишина.
Отминали моменти той сънува,
уморен от реалността.
Вълните плискат отмалелите нозе:
"Ще поспра, ще мирна, ще намеря аз покой -
в този късен час, прости, вземи ме..."
и тъй остава само този бял прибой.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Преславски Всички права запазени
