Тъй тъжна утрин е зората, 

давеща се в тихите мъгли.

Тъй далечна нощем е луната, 

прегръдката на всичките звезди.

Как небето толкова прекрасно

загива в черната тъма,

преражда се в звезди безгласно,

в приказка, в мечта.

Самотен старец на брега

тъгува в нежна тишина.

Отминали моменти той сънува, 

уморен от реалността.

Вълните плискат отмалелите нозе:

"Ще поспра, ще мирна, ще намеря аз покой -

в този късен час, прости, вземи ме..."

и тъй остава само този бял прибой.