Вятър разресва косите на залеза
с гребен от сребърно-бяла луна.
Облаци в розово греят запалени,
миг, преди да ги почерни нощта.
Стъпки последни от летните дни
под златната шума бавно изстиват,
голи, дърветата зъзнат сами,
птичата песен не ще ги приспива.
Тича по релсите спомен за влак,
в който се смяхме млади, свенливи,
глътна мастилено-черния мрак,
дните, когато бяхме щастливи.