Залезът догаря
Отново виждам същият старик,
с бастун от дрянова тояга,
в очите му сподавен вик,
трепереща ръка протяга.
Дрехата, проядена от кръпки,
сякаш силует обгръща,
с невидими и тихи стъпки,
у дома старикът се завръща.
Потропва със своята тояга,
замислен насред пътя спира,
а светът край него бяга,
накъде - старикът не разбира.
Отдавна, преди век почти
и той със вятъра е тичал,
а как е вярвал в своите мечти,
и как безумно е обичал.
Върви, а залезът догаря,
в очите гасне уморен светлик,
как странно всичко се повтаря
годините превръщат се във миг.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
