Залезът догаря
Отново виждам същият старик,
с бастун от дрянова тояга,
в очите му сподавен вик,
трепереща ръка протяга.
Дрехата, проядена от кръпки,
сякаш силует обгръща,
с невидими и тихи стъпки,
у дома старикът се завръща.
Потропва със своята тояга,
замислен насред пътя спира,
а светът край него бяга,
накъде - старикът не разбира.
Отдавна, преди век почти
и той със вятъра е тичал,
а как е вярвал в своите мечти,
и как безумно е обичал.
Върви, а залезът догаря,
в очите гасне уморен светлик,
как странно всичко се повтаря
годините превръщат се във миг.
© Миночка Митева All rights reserved.
