Замъкът

Докато ти текат сълзите, аз ще играя, все едно съм под дъжда навън...
Усмивката ти докато видя, ще пия всеки ден по едно от мен за теб...
И дума докато преобелиш, ще те питам какво стана, мила...
Дойде май и твоят ред...

Искаш игрички да играем, но не си готова за моя свят...
Защото, мила, болката не познаваш, а тя за мене е просто роб...
С нея научил съм се да живея и нищо не може да ме спре...
Всички са ми прозрачни и това ме прави сигурно безчувствен - знам...
Но така е, мила, при мене болката е сила...

И докато всичките се борят за моята крепост - моето сърце...
Ще се смея на опитите им безнадеждни и ще пия по още две...
И когато използвани се почувстват, ще разберат, че зад крепостта няма чувства...

Разочаровани ще останат, както аз от тебе тук...
Ще позволя да влезете в моето сърце...
но изхода никога няма да намерите, защото разделено е на две...

А ти, миличко мое, вече влизала си, знам...
Но пътя запомни ли го? Защото мене вече ме е срам...
Портала спуснах ти към замъка, да минеш като принцеса на карета...
И хората гледаха отстрани отчаяно за това, което направи ти...
Че градината богата беше, червени рози и много още красиви цветя...
Породени от чувствата ми, с които ти ме плени сега...
И в моя замък аз затворник бях, защото рани ме дълбоко в този мой красив свят...
Без избор ме остави, там уютно ти е, нали?
Затова сърцето си прерязах, за да те преместя в черните си дни...

Румен Костадинов Димов
"Прави това, което трябва, накажи това, което ти избяга и на "обичам те" отговаряй  "и аз", но никога не го изричай ти на глас! Вярно е, че съдбата си е съдба, но грешно е да съдиш по нея за това..."