Защо...
Една жена във дрипи сиви,
окъсани от векове,
а устните ù вече сини -
край локвите от ледове.
Надигна поглед към небето,
надеждата да я спаси,
но също както във морето -
почувства - но от студ вълни.
Една жена във дрехи вехти,
с очи, изпълнени в сълзи,
сълзи от лед,
присвити клепки,
обвити в болка от мечти.
Несбъднати и непонятни,
небивал спомен,
бъдещ мит,
постъпките ù безвъзвратни,
съдбата ù - студен гранит.
Корем подут -
незнайна болест.
Дете - обречено на смърт
през стон нечут -
копнеж за полет,
копнеж за полета отвъд...
През леден мраз,
към вечна пролет,
последна спирка на безкраен път.
За първи плач -
куршумен полет
за сетен помен -
ръждив прът.
Нощта мълчи,
студът нашепва,
светът мъгливо се върти.
Сънят ехти,
снегът полепва,
коремът - все така боли.
"Искричката последвай в мрака,
очите просто затвори,
и не мисли какво те чака"-
едно гласче в ума мълви.
Една жена потъва в мрака,
едно дете не запищя,
снегът вали,
тя спря да чака,
подири път към вечността.
Съседен дом,
камина топла,
дебел мъж в канапе стои
"Не вярвам в бог,
щом всичко може -
защо днес тук не се роди?"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Борислав Ангелов Всички права запазени
