Във тежък миг и дни на плач

все някой ще ми подаде ръка,

но този някой ще е просто сянка, почти невидим силует,

а истинският мой приятел

ще остане блян далечен, тъй мечтан, но твърде блед...

Много търсих, много вярвах,

но вярата изчезна с лек замах,

защо предадоха ме всички,

ден след ден се питах,

но тъй и не разбрах...

Ако можех да се правя, че не виждам

маските по техните лица,

може би тогава щях да бъда мъничко по-силна,

по-щастлива може би...

Но излъгаха ме, аз прогледнах,

страдам, ала истината винаги боли...

Аз съм неочакван гост във този карнавал,

без костюм и маска, без тоалет и грим,

танцувам, защото не умея да отпадам...

Но отхвърлена съм аз отдавна... за нещастие, уви...

Мога да обичам, да мечтая,

да се смея, без да плача...

Да подкрепям и да слушам

всеки споделен проблем...

Защо тогава не остана поне един истински приятел и за мен...

Всеки малко или много страда,

има свой недъг и своя болка...

А моята е един въпрос, който сърцето и душата ми гнети...

Кажете ми... Аз много моля...

Защо нямам приятели...