Защото беше тъмно
Защото беше тъмно, заваля.
А тъмното започваше отвътре.
И нямаше ни намек за дъга,
ни пролетно събудили се бързеи.
Изля се, сякаш бе небесен вик,
откъртил се под тонове мълчание
и искаше така да заболи,
че да промие земните си рани,
да метне връз неметения под
на дребното човешко суетене
прозрачните си зарове живот.
И точно той най-после да спечели.
Да избуи. Покрай асфалт и кал.
От локвата, в която бе удавен.
Да се събуди малко помъдрял.
И да забрави, че е бил забравен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
