Пеят птичките и тази сутрин.
Сякаш нищо не се е променило.
Светъл ден навън блещи
аз очите си сниших –
колко пъти съм била така –
а същата ли съм като преди?
...
Да, усещам нещо познато, нещо скъпо...
...
Сега съм, разбира се, на друго място.
И също, сякаш друг човек в огледалото ме гледа.
Хората край мен – и те различни.
Мястото непознато, странно...
....
Но кое е същото изобщо?
Щом всичко се е изменило –
дори самата аз...
ами душата??? – помислих си в ужас –
това нещо вътре в човека,
което никой никога не е видял,
което никой никога не е докоснал,
което дори аз не мога да обхвана
или обясня с прости човешки думи...
...
Коя е тази душа?
Не знам; и ти не знаеш.
Но аз я усещам; и ти също.
Сякаш е в мен; но не „в” мен
а самата „мен” –
това което диша, говори, мисли и забравя;
това което ти се опитваш да разбереш,
а аз да притежавам...
...
Душата ми е като отпреди,
Тази от моето детство,
тази от моите юношески мечти.
Душата би трябвало да е същата,
нали?
...
Но какво ще стане от този човек,
който от своята душа
постоянно се отрича?
Философи и артисти се променят непрестанно.
Те нямат една душа;
те нямат същност;
те са самата промяна;
те са сила – като, тази в магнита:
без форма, без съдържание:
те са принцип, но не наука,
те са любов, но не човешка,
те са живот, но не един...
Те имат ли душа?
...
Аз имам ли душа?
Да, усещам нещо познато, нещо скъпо...
...
Не те виждам, душа моя.
Не те познавам.
Но знам, че си тук, някъде в мен:
същата като отпреди
същата завинаги:
принцип, но не наука,
любов, но не човешка,
живот, но не един...
© Влада Всички права запазени