13.05.2014 г., 23:52  

Завинаги

664 0 0

Пеят птичките и тази сутрин.

Сякаш нищо не се е променило.

Светъл ден навън блещи

аз очите си сниших –

колко пъти съм била така –

а същата ли съм като преди?

...

Да, усещам нещо познато, нещо скъпо...

...

Сега съм, разбира се, на друго място.

И също, сякаш друг човек в огледалото ме гледа.

Хората край мен – и те различни.

Мястото непознато, странно...

....

Но кое е същото изобщо?

Щом всичко се е изменило –

дори самата аз...

ами душата??? – помислих си в ужас –

това нещо вътре в човека,

което никой никога не е видял,

което никой никога не е докоснал,

което дори аз не мога да обхвана

или обясня с прости човешки думи...

...

Коя е тази душа?

Не знам; и ти не знаеш.

Но аз я усещам; и ти също.

Сякаш е в мен; но не „в” мен

а самата „мен” –

това което диша, говори, мисли и забравя;

това което ти се опитваш да разбереш,

а аз да притежавам...

...

Душата ми е като отпреди,

Тази от моето детство,

тази от моите юношески мечти.

Душата би трябвало да е същата,

нали?

...

Но какво ще стане от този човек,

който от своята душа

постоянно се отрича?

Философи и артисти се променят непрестанно.

Те нямат една душа;

те нямат същност;

те са самата промяна;

те са сила – като, тази в магнита:

без форма, без съдържание:

те са принцип, но не наука,

те са любов, но не човешка,

те са живот, но не един...

Те имат ли душа?

...

Аз имам ли душа?

Да, усещам нещо познато, нещо скъпо...

...

Не те виждам, душа моя.

Не те познавам.

Но знам, че си тук, някъде в мен:

същата като отпреди

същата завинаги:

принцип, но не наука,

любов, но не човешка,

живот, но не един...

 

 

 

 

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Влада Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Разпродажба на спомени

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...