Завинаги

Пеят птичките и тази сутрин.

Сякаш нищо не се е променило.

Светъл ден навън блещи

аз очите си сниших –

колко пъти съм била така –

а същата ли съм като преди?

...

Да, усещам нещо познато, нещо скъпо...

...

Сега съм, разбира се, на друго място.

И също, сякаш друг човек в огледалото ме гледа.

Хората край мен – и те различни.

Мястото непознато, странно...

....

Но кое е същото изобщо?

Щом всичко се е изменило –

дори самата аз...

ами душата??? – помислих си в ужас –

това нещо вътре в човека,

което никой никога не е видял,

което никой никога не е докоснал,

което дори аз не мога да обхвана

или обясня с прости човешки думи...

...

Коя е тази душа?

Не знам; и ти не знаеш.

Но аз я усещам; и ти също.

Сякаш е в мен; но не „в” мен

а самата „мен” –

това което диша, говори, мисли и забравя;

това което ти се опитваш да разбереш,

а аз да притежавам...

...

Душата ми е като отпреди,

Тази от моето детство,

тази от моите юношески мечти.

Душата би трябвало да е същата,

нали?

...

Но какво ще стане от този човек,

който от своята душа

постоянно се отрича?

Философи и артисти се променят непрестанно.

Те нямат една душа;

те нямат същност;

те са самата промяна;

те са сила – като, тази в магнита:

без форма, без съдържание:

те са принцип, но не наука,

те са любов, но не човешка,

те са живот, но не един...

Те имат ли душа?

...

Аз имам ли душа?

Да, усещам нещо познато, нещо скъпо...

...

Не те виждам, душа моя.

Не те познавам.

Но знам, че си тук, някъде в мен:

същата като отпреди

същата завинаги:

принцип, но не наука,

любов, но не човешка,

живот, но не един...