И пиша, и мисля, и чувствам далечно

хармония, мрак и простори.

Дървета, лехи губят се пак,

копая, летя и душата се рови.

Усеща, отрича и връща се пак

презряла с ненавист и злоба.

Лекувам я с обич, мастило, коняк

и пак я затривам в прокоба.

Изтръпва, люлее се в ужас зловещ,

сърцето изтръгва се в помощ,

и болка, и ужас, и писък свиреп,

и пак се завръща със немощ.

Изпращам я този път със другар,

умът го затривам с нея,

от целия опит няма и цяр,

умът го затрива със съвест злодея.

Отказвам се, хвърлям листа с химикала,

душата пропъждам със ум и сърце.

Нека остана завинаги твоя

щом всичко човешко във мене умре.