Завръщане на Бъдни вечер в село...

 

Завръщане на Бъдни вечер в село...

             

                              Да се завърнеш в бащината къща...

                                                

                                                        Димчо Дебелянов

(поема)

 

Завърнах се на Бъдни вечер в село,

но минал бе почти един Живот –

не зная: неразумно или смело,

но осъзнах рискованият ход...

 

И цялата наивност на жела́нието,

че може да намеря нещо сам –

останало от Детството, от преживя́ното,

във Пълната разруха вече там!...

 

Красиво беше някога и китно

селцето ни в отминалите дни,

но после всичко с Времето отлитна

и къщите му днес са в съсипни́,

 

щом някой бе отмъквал керемидите

и бавно гнили старите греди,

и струпвали се трайно през годините

и незаслужено човешките беди...

 

Пристъпвах бавно, притеснен към прага,

и там потърсих старото чердже́ –

под него слагахме ключа тогава

във времето, когато бях момче́...

 

А гущерче уплашено се шмугна

под прага (нему днес му е подслон!) –

преселило се да живее тука

във старият ни изоставен дом...

 

След гущерчето (онова от прага)

провлачих бавно пламнали крака,

а то изглежда ме позна веднага

и спря до мен с доверие сега...

 

„Смирено влязал в стаята позната“ *

огледах се за „старият живот“:

икона избледняла от стената

простена като вик от ешафот!...

 

С дъски и камъни направих маса

и струпах други камъни за стол,

събрах набързо нещо за „украса“ –

и над Разрухата поех контрол...

 

Парче от свещ ми даде Светлината

и в този Свят от Времето обран –

внезапно се затичах към колата:

– подаръците бях оставил там...

 

Подаръците тук са, ала няма

на кой сега в нощта да ги раздам...

И проумявам смазващата драма:

– на Бъдни вечер да останеш сам!...

 

... Защото вярвам, че нощта е свята

и може би, че векове преди́ –

в една Пустиня в края на Земята:

във малка ясла Бог ни се роди́...

 

А любовта не дадена навреме:

прега́ря и изтлява без страстта

и се превръща просто във дарение,

в ненужен спомен днес от младостта...

 

А гущерчето (същото от прага)

с доверие към мене припълзя,

че то по интуиция, веднага –

в запуснатата къща ме позна...

 

... От някъде далеч отекна е́кот,

от коледни камбани може би

и се разля в Божественото е́хо:

на Разпиляни по Света съдби!...

 

... А някога в далечната Пустиня

и Бог се е родил във Този Свят:

 – под знака на Една звезда преминала

и Влъхвите, да го благословят...

 

Представих сега Ония кръчми:

със хората във тях, и с радостта –

не са били открити още бъчвите,

но  ви́ното е: от преди́ Христа́...

 

И тъй Пророчеството се е сбъднало

предречено от не един Пророк:

– когато над Земята се е стъмвало –

да се роди Очакваният Бог...

 

А сутринта е тръгнала нара́но

в безкрайната Пустиня и Вестта

(със хората, с камилите, с керваните),

че е роден Месията в Света...

 

Но в мрака на Пустинята убо́га

предсказано било да се роди

там заедно с Идеята за Бога

и: Хаосът в Човешките Съдби...

 

... А са далеч и: Виа Долороза –

пристъпван без желание за мъст –

и Цялата объркваща психоза

през Времето: за Дървеният кръст!...

 

С годините ще се множат легендите

в не стихвали до днес безброй войни...

Но о́ще е далеч и за последните:

безумни, предстоящи съсипни́!...

 

И тия дето викали „осанна“,

и другите, крещящите – „разпни́!“ –

по своему желаели промяна

не тръгнали по божии следи́...

 

И всеки в Рая тайно се надява

да иде, но с Госпо́ден благосло́в –

наивно вярвайки, че заслужава

еднопосочна Божия любов...

 

... А тук бе всичко тъй необичайно

живот без спомени е странно тих,

парче тамян намерих аз случайно

и цялата ни къща прикади́х...

 

Нашепвах също Старата молитва –

останала с години в паметта!...

... Отвън забравен вятър подтичва –

и преброява спомени в нощта!...

 

Огледах се в Разрухата край мене

на Времето във трайната мъгла

и сякаш в Паралелна бях Вселена:

в затъкнати със вестници стъкла...

 

И с толкова принудени компромиси

(понякога дори след верен ход!),

с отказани, а обещани, бонуси

до днес във: Авантюрата – Живот!...

 

... Умора ме отнесе неусетно

във приказните дебри на съня́ –

внезапен вятър вмъкна се кокетно

на спомените с лудата тълпа...

 

А бе през Миналото времеделно

съдбата си помъкнал всеки сам,

но идваха на групи, и отделно –

подобно вярващи във Своя Храм...

 

... Посипаха се медени звънчета,

отвън шейна забравена се спря́

и просто в миг: Вълшебството отнето –

в останалата свещ се разгоря́!...

 

                               *    *    *    *    *    *   *    *    *   *    *

 

...Комшията видял, че вкъщи свети

с тревога ме събуди във зори́,

не знаел, че щом връщат се поети:

Неземен Огън в къщата гори́!...

 

28.12.2019.                                                   

*Димчо Дебелянов