Здравей, моя тъжна Любов...
З Д Р А В Е Й, М О Я Т Ъ Ж Н А Л Ю Б О В . . .
_______________________________________________________
Повика ли ме?
Или аз не се обърнах?
Всъщност... Вече е без значение.
Не крий очите си.
Два зелени фенера - притихнало угаснали.
Пусни сълзите си. Измежду пръстите ти да изтекат.
Като без препинателни знаци изречение...
Или като два реда бисерни цветенца.
Между стрелките на стария, счупен часовник прораснали.
Със ръце отчаяно прострени един към друг. Се търсехме.
Крадяхме си кратки мигове безмълвие и страст.
Устни и пръсти сплели. Във греховно, но тръпно бездумие.
Прегърнати се скитахме из стария нощен град.
Но Времето май ни се бе разсърдило.
Какъв ли непростим сторихме грях?...
Че счупихме часовника? Едва ли.
Та съдбовно ни запокити във два срещуположни края.
На един и същи Свят.
.
... Майната му на Времето. То е стар безбожник.
И не е ли всъщност Любовта едно безумно разминаване?
На различни гари спрели насрещни, ала несрещнали се влакове.
А валеше дъжд...
И само сенките ни разделени в мрака.
Оплиташе отново паяжини ръждива самота.
Тъга след щастието. И щастие след тъгата...
Ръка в ръка вървят!
Само спомените сякаш крещяха безмълвно във нощта.
Здравей... И С Богом, моя тъжна Любов!
Още ненарадвали се с теб... И се разминахме.
А другото е страстта. Изгарящата Човека страст.
Която не остарява... Или плачещата Свещ...
Която някак бавно, бавно, бавничко... Догаряше.
2011 г.
Виктор БОРДЖИЕВ
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктор Борджиев Всички права запазени
