Земята
Аз ида от много, много далече,
от едно място,
където цари
мир и хармония
вече толкова хилядолетия.
Бях чувала истории
за една красива планета,
наречена Земя,
която била дом на много създания.
Разказваха ми за вечнозелените поля,
за утринната роса по уханната трева,
за омайните си кътчета,
които в своята прегръдка пазела.
Като дете много исках да я посетя.
После разбрах за вида
наречен 'човек',
който я рушал векове наред.
Минаха години.
Един ден тръгнах съвсем сама,
за да разбера...
Исках с очите си да видя
катаклизмите
и
болката,
които причинява
без да съжалява.
И...
се убедих.
Историите, които моите братя
ми разказваха са били истина.
След няколко стотин века
прекарани при човека,
се върнах у дома
угнетена и
отвратена:
в кое намират утеха се питам и до сега,
да нараняваш своята Майка
без чувство на вина.
Цялата тази омраза...
в тези смъртни същества
от къде идва,
не искам и да разбера.
Участта им е напълно заслужена.
Егоистично е
и арогатно да молят за спасение
техните богове,
които от дълбоко разочарование
избраха да си тръгнат в пълно мълчание.
Как ли са се почувствали те,
когато са осъзнали
що за вид
са създали?
Не искам и да знам.
Добре, че се махнах от там.
А хората...
нека си чакат опрощение,
докато с усмивка на лице
водят тяхната земя до пълно унищожение.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чалъкова Всички права запазени
