Лед сковал е земята,
студ витае в небесата.
Сняг сипе се като магия,
зимата - града обвила.
Снежната завивка е покрила
къщичките дребни, сиви.
А мъглата се е настанила
ниско - тъжна и унила.
Ала не е само вън...
Вътре - по-страшен е студът.
Човек не съзнава, че туй не е сън,
ала истински е мракът.
Низки ние сме,
плюейки и обвинявайки зимата.
Тя виновна не е
за леда, сковал душата.
Сами виновни сме.
И продължаваме да потъваме
в блатото от лъжи,
в скръбта по погубените ни мечти.
Докога така, човечецо?
Отвори си ти заспалите очи
и виж, погледни умиращата ти душа…
Тя викала за помощ тъй дълго, вече уморена
от глухотата ти необяснима.
Очарова ли те гледката?
Или отново нищо не виждаш?
Не приемаш на никого критиката
и продължаваш след преходното да тичаш.
Ала сили веч не ще да имаш
и тогава ще се питаш:
Струвало ли си е?
Моята душа вече няма я…
© Ивон Цветанова Всички права запазени