Лед сковал е земята,

студ витае в небесата.

Сняг сипе се като магия,

зимата - града обвила.

Снежната завивка е покрила

къщичките дребни, сиви.

А мъглата се е настанила

ниско - тъжна и унила.

Ала не е само вън...

Вътре - по-страшен е студът.

Човек не съзнава, че туй не е сън,

ала истински е мракът.

Низки ние сме,

плюейки и обвинявайки зимата.

Тя виновна не е

за леда, сковал душата.

Сами виновни сме.

И продължаваме да потъваме

в блатото от лъжи,

в скръбта по погубените ни мечти.

Докога така, човечецо?

Отвори си ти заспалите очи

и виж, погледни умиращата ти душа…

Тя викала за помощ тъй дълго, вече уморена

от глухотата ти необяснима.

Очарова ли те гледката?

Или отново нищо не виждаш?

Не приемаш на никого критиката

и продължаваш след преходното да тичаш.

Ала сили веч не ще да имаш

и тогава ще се питаш:

Струвало ли си е?

Моята душа вече няма я…