Зимен сън
ЗИМЕН СЪН
В мразовитата зима, когато снегът вихри грива –
сякаш бяла вълна над нивя и смълчани къщя,
в кристали сребристи – синове на природата дива,
бесни атове шестват из тихите мои цветя.
И далечният грохот от бързи и смели копита
откънтява в съня ми и скоквам – вдън тъмни зари.
До постелята свита, мълча – и не смея да питам
кой ли мъкне на гръб мях с мъгла, натежала до взрив.
Накъде е потеглил в бездънни, коварни забои?
Вест ли носи? Спасителен лек ли? Или армаган?
Подпечатан ли свитък? Или е преследван разбойник?
Или грохнал изгнаник, из друмища чужди пилян?
Колко изгреви трябва – несретни, на път да посреща?
И защо не се кротне – смирен пред животеца клет?
И да бъде скъперник на дните – добри или грешни,
дето Бог е броил – и не им е потърсил отчет?
Ала зная, че отговор няма – и вече не диря.
И натирвам душата си – нека скитори навън! –
из потайните дебри, които прикрил е Всемирът,
приютили за обич човеци след зимния сън.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
