Излизам от вкъщи,

реших да походя,

може да видя познат.

Сред тълпата от весели хора

с някого да стана брат.

Минавам през парка - зелен и прекрасен,

а там пак е пълно с деца. Живеят живота си

сякаш е песен, без капка зло в мисълта.

Майките пак са кръстосали бодро

своите дълги крака. Но пушат?

Димът е отровен! Гъст, непрогледен

                     - тъма!

Замислям се плахо за страшни неща...

Ах, не искам! Не искам това!

Усмихвам се бодро - напред ще вървя,

ще срещна познати лица.

На входа аз виждам, дочувам по-точно,

нечий глас зловещ.

Говори жена, май че на брата си,

който изглежда горещ.

"Недей да живееш със себе си!

Бъди като всички нас!

Излез навън при хората!

Човеко! Стани човек!"

Защо му крещи? Той е навън.

Но може би сам сред всички.

Това, че безкрайни реки са хората,

не значи, че те са добри.

Всеки избира как да живее -

може да иска да бъде сам.

Може да иска живота на скот,

а може да бъде бохем.

Но пак отклоних се от хубави мисли,

за слънцето забравих аз.

За всички тези хубави птички,

за тяхната медова песен.

Вървя все напред, очаквам лица,

които да кажат "Здравей!".

Да бъдат усмихнати, да ме зарадват,

да не се чувствам някак плебей. 

Паркът е вече зад мен,

забравих онези деца.

Забравих и майките, бълващи

зловещ дим от уста.

***********************

Вече съм някак далеко,

но все пак съм в града.

Вървя си аз лека-полека,

разглеждам нечии лица.

На ъгъла, там под часовника,

видях човек без крака.

Ах, колко зловещ е животът понякога,

как несправедлив е света!

Стои човекът и гледа

с поглед бездушен, студен.

Но как да бъде иначе?

За усмивка ли е този проблем?

Но продължавам напред -

вече променени са моите мисли.

Сякаш се слънцето скри.

Небето все пак остана ясно,

но в дебрите нещо крещи.

Тъгата навярно обажда се.

Може би чувство вина -

подминах човека, продължих по пътя си,

а той ще остане така.

Макар че безсилен съм нещо в него да променя,

аз искам да мога да поправям,

човека с лека ръка.

Но той не е машина, а човек...

********************************

И все пак вървя напред, с цел да видя лица.

Но не от тези, враждебните, нито на онези деца.

Лицата на хора, приятели, които да кажат "Здравей!".

От тях да почувствам слънцето, греещо сякаш е змей!

Но няма, няма такива хора.

Къде останаха те?

Погълна ги някак чернотата ли?

Е, как да е, то се видяло.

Ще гледам просто града.

Какво пък? Нали съм сред хората?

Макар в непозната тълпа...

От всяка страна шумни кафета,

от всяка страна вперени лица.

Сякаш изпиват ме с погледи,

така изглеждат сега.

А аз съм просто минаващ,

пореден някой човек.

За тях все съм отминаващ,

пореден някой обект.

**********************

Достигам вече театъра -

място на радост и плач.

Място, събрало у себе си,

хора с много лица.

В него намира се сцената -

пазар на човешки съдби.

Превъплъщения зли, добри,

неутрални... Все на хора чужди.

А отсреща на подиума са хората,

гледащи всичко това.

Ах, колко много са хората!

Но в тъмата на театъра - все без лица!

Там не искам да ходя,

не за това съм дошъл.

Е, загуби се моята цел.

Но ще продължа да вървя.

*************************

И тъй промениха се мислите мои,

стана студен града.

Но небето е ясно останало,

пропуска пак светлина.

Вървя си аз все тъй умислен,

но изведнъж над мен заваля!

Дъжд златен, блестящ дъжд!

Да, красив е;  но как?

Луд ли съм аз?

Как така е златен дъжда?

И как тъй вали от небето,

по-ясно от лъч светлина?

Оглеждам се, виждам хората,

изглежда го виждат и те.

Не дъжда! Погледа -

втрещен в техните лица. 

По-добре да се връщам,

май уморих се аз веч.

Дъждът ще спре, ще бъде добре...

Но май това е мисъл - меч!

******************************

Вървя си, а ставам по-златен...

Учудващо! Някой мечтай за крила.

Но все пак би завидял, ако види ме,

с моята златна кожа!

Но за завист не е тя! Знаеш ли как ми тежи!

Да беше то злато на кюлчета,

тогава ще джоба тежи...

Но не, това са златни грехове навярно.

Посипват ме те, все повече - повече.

Вървя, а пред мен пак тълпи.

И все по-озъбени, все по-намръщени?!

Хора!!! Мислете добре!

И спънах се аз, паднах по гръб.

Избухна площадът във смях?
Кое му е смешното?

Можеше повече да не стана!

Но как да е. Изправих се.

Нека да бъде така.

По-добре хората в смях от нещастие -

чуждо, а не на тяхна глава!

*****************************

Стъмни се вече, аз бързам за вкъщи.

Паника обзе ме... О, не!

Защото светът, тук около мене,

страшен бе, ужасяващ стана сега!

Зад мене аз чувам викове,

викове от зли уста.

Разбързвам крачка, обръщам главата си -

виждам нечии лица.

Но те са далеко, крещят на някого,

за радост не е на мен.

Викат по хората, просто ги псуват,

това са мъже тип гамен.

Оглеждам се стресната, бързо вървя.

Вече почти съм си вкъщи.

Ах, колко се радвам - ще се прибера,

ще бъда в моята крепост.

Достигам пред входа - вратата отворена.

Защо? Затворете я - не пускайте греха!

Не искам в блока да влезе

лошата светска мъгла.

Мъглата на злоба, на разврат, на омраза.

Не искам я -

НЕ, НЕ, НЕ, НЕ...!

Отключвам вратата и мигом угасват

паника, страх, суета.

Вече ги няма очите изгарящи,

няма зловещи лица.

А тръгнах одеве да видя познати,

да бъда усмихнат, щастлив.

Видях вместо туй тълпи канибали,

готови да бият без цел!