12.02.2017 г., 17:35 ч.

Змия 

  Поезия » Философска
632 0 10

Между тревата пълзи, 

съска с  отровен  език. 

Не думи, а вик! 

Тишината срази. 

 

Дълго на слънце седи. 

Увита, на голия камък, 

живота си някак реди

върху пясъчен замък. 

 

Съжалих я, подадох ръка, 

нали съм добра душа, 

захапа злобно ботуша, 

врътна глава и се скри

в първата дупка. 

 

Спасих се, но взех си поука! 

© Василка Ябанджиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??